ЛЕДЕНИ ЦВЕТЯ

Нощта се е учила да рисува,
докато луната приказки сънува.
По своему изписвала е красота
с леден дъх по спящите стъкла,
с боичките си от кристал на прах.
С очи откъсвам топлина от тях.
Разтопен възкръсва в мен света
през разцъфналите ледени цветя.

***

Нека спре. Моля се да спре.
Болезненото разпятие на това сърце.
Нека с правата си линия да задраска
всяка нежност, изрисувала те с ласка.
Нека да изтрие всички топли думи,
които ехтят и се топят по между ни.
Нека приказката зимна да я заличи.
Накрая от “Без края” й се плаша и боли.
Момичето, което имало безброй мечти,
поникнало в небето, за да завалят звезди.
Небето в крехки светлини се рони. На прашинки. 
С вкус на теб и на тъгуващи снежинки.  


 

ЛУНА ПО МИГЛИТЕ

С индиговото синьо и със тишината,
с отчаяните цветове в душата,
с мастилото, покапало от мрака,
пиша ти, защото пак сърцето плака.
Плака те на срички и на пресекулки,
в букви, задраскани със завъртулки.
В рими плака, в хлипащи нестишия.
Не съм твоя. И не съм била. Аз съм ничия.
Случайна грешка съм от времеви различия
в обърканата стъпка на стрелката малка.
А всъщност съм Любов от душата на русалка.
Направена съм от приказки и от стихове.
Препълнена съм с обич и със страхове,
с резенчета от усмивки и с парче тъга,
със стъкълца, пречупили по своему света.
Със светулки пълно е и с песни на щурци
А сърцето малко е. От препълване боли.

По миглите ми има прашинка от Луна.
Не.... Не е сълза това.
Дано от нея да олеква Любовта.

30.11.2011 г., mermaid

неПРИКАЗНО

Вярвам на сърцето си.
То никога не ме е лъгало.
Говори на някакъв странен език.
Обикновено приказките се говорят така.
Доскоро потреперваше от копнеж
и шепнеше с нежност тихата си топлина.
Казваше да вярвам, че си истински,
че съществуваш, че си част от приказката,
в която за първи път повярвах на принца
и която заедно си я измисляхме без край.
Днес крещи, задавено от невярване.
Пак на странен език.
Приказката заключена е.
През девет небеса в десето.
Онова небе, в което ронят се крилете
и превръщат се в облаци от пух.
Обаче сив. И плаче горчиво този пух.
Под кориците на нашата приказка
останали са толкова празни редове.
Толкова пространства за обичане.
И за да не ехти, когато я затварям,
ще я сгуша тихо във съня си.
Там мога да обичам,
колкото и както пожелая.
Така както всъщност мечтая.

mermaid, 15.11.2011 г.

художник: Misti Pavlov

ФРАПЕ

Тази сутрин си направих фрапе.
От въпросите... Разбърках ги добре.
Докато не побеляха в черното кафе.
С широко затворените си очи
ще ги изпия всичките
Със захар от мечти.
И вече няма да горчи. 
Обещавам си...Почти...
Навярно знаеш колко те обичам,
но понякога любовта ти я сричам,
като едно пораснало вече хлапе,
което обожава захарен памук, а не фрапе.


mermaid, 01.11.2011 г.

***

Обичам дни като този,

когато мислите пристъпват към теб -

леки.

Толкова леки.

Дори не рисуват окръжности

по повърхността

на езерото “Живот”,

а само сърца.

Две.

Потрепват,

докосват се

и разстилат вълни

мекота, топлина,

лекота, лекота...

После се сливат в едно.

Целуват се със сладостта

от искреността в близостта.

Целуват се със сладостта -

любимият ми вкус.

На Любовта.

mermaid, 20.10.2011 г.

ПОРТРЕТ НА ЕДНО МЪЛЧАНИЕ

Студена е прегръдката на вечерта.
Зимата прибързано е май дошла.
Мъглива диша по между ни.
Задавила е всичките ми думи.
Ветрове бродират те във мен.
Шият с топъл цвят на спомен.
А когато заглъхнат, дълго вали.
Очите блещукат от течни звезди.
Шушне зад облаци нашата приказка.
Бледа и малка. Парченца от ласка.
В шепите ми, вместо топлата длан,
трепти сърце от напукан порцелан.
Пукнатините направиха ме по-различна.
На зимата, иска ми се, да приличам.
А на мен ми е студено и все за тебе питам.
Наум рисувам и не мога те нарисувам.
Наум се свивам в теб и плача и се смея.
Всъщност, изцяло наум те живея.
Не искам нищо. Нищичко не искам...
Само да се сгуша в тебе и да стихвам,
заслушана в откровението на гърдите.
Обичана. Във всички цветове на мечтите.

mermaid, 18.10.2011 г.

ОБИЧАМ ТЕ

О-тключих те. Със ключ от вярата във мен.

Б-ез страх, че цялата ми нежност разпиляна

И- този път ще се полута в лабиринт студен.

Ч-ух музика от стаята във мрак обляна.

А-корди на душа, стенещи със лунен шепот,

М-елодии от тихия ти свят и топъл трепет.

Т-и. Какъвто си. Песен моя мълчалива.

Е-дничък мой. Живея те щастлива.

***

Ти знаеш как с любов да ме завиваш
и всяка нощ в завивките да сричам
думите, с които ме приспиваш,
думите, които толкова обичам.
Пиши във мен със устни топли
и с пръсти ме извайвай във сюжет
на роман за грях и страстни вопли.
А аз като читател твой заклет
ще накъсвам дъх за още ласки.
Пиши със огнените мастила
красивата любов без маски.
Пиши Я с твойте багрила
по страниците на душите ни.
Пиши...

ЩУРЦИ В ГРАДА

Имахме си малката градска уличка
и светлинки, намигащи през стъкла.
Имахме се изцяло в едната си шепичка
от преплетени пръсти във вълшебно кълбо.
Имахме си и тихата стара мансарда,
в която някой самотен художник
рисуваше въздишките на булеварда
и целувките на влюбените без часовник.
Имахме в гърдите си стрелките на времето
и всичките си дни. Няма значение колко са.
Имахме се, избягали на света от въртенето,
яхнали вихрено стремената на лудостта.
Имахме си песента на щурци,
скрити в зелените надежди на треви.
Имахме себе си. Имахме се.

Сега си имам една послушна луна
и безброй мечти за дъждове от звезди.
Когато съм далеч и сама,
ще ме стопля спомена за една
уличка в сърцето на града,
където щурци накъсват дъха на нощта,
докато не я чуя отново нея...песента.

mermaid, 31.08.2011

***

Сега тялото ми
трябва да помни твойта топлина,
а сърцето ми
наум да си повтаря нежните слова.
Страстта ти
с пламъци да тлее във гърдите
и през мразовитите ми дни
в тях да стопявам на студа стрелите.
През кожата ми ще покълнеш,
отново в стих ще се превърнеш,
ще дишаш, ще живееш в мен
до следващия кратък миг споделен,
когато ще се имаме изцяло,
когато дреха ще ми бъде твойто тяло.
Ако щедър е съня,
ще те докосвам почти реално,
а после дълго изгрева ще го виня,
че разделя ни така безжално.

mermaid, 11.08.2011 г.

ТОВА МИ СТИГА

Не, не съм била жена,
а някаква изгубена русалка,
полуживяла в нощите сама
и всяка мисъл с химикалка
гравирала със рими по листа.


Живеех в приказка полукрасива,
от мен измислена, за да се спася.
Устните залепваха в играта мълчалива
и пишех си тъгата в редовете на стиха.


Сутрин с изгревите топли
събуждах няколкото в мен слънца
и по булеварда, с крачки горди,
раздавах се, заблуждавайки света.


Сега съм истинска Жена,
защото в мен живее “любовта”.
Дума, която в днешни времена,
не е модерна. Смешна е -глупава игра.


И знаеш ли?! Жена съм, не защото
търсех като всички прозаици
богатството във блясъка на злато.
Любовта за мен е диамант с искрици!


Малкото, което тази нощ ми подари,
в дланта си ще го стискам силно.
За мене то е всичко – и злато, и пари.
Не искам друго нищо. То е инфантилно!

mermaid, 05.08.2011 г.

ПЛАМЪЧНО

Пламъците ти порочно палят
душата ми на съчки натрошена.
Парченцата й от стъкло спояват
кристали в нова форма съвършена.
Моделират огнената в мен жена.
И може в Ад да тлее този огън,
греховете ми на клади да горят,
да боли, да реже на парчета,
вдън гърдите рани да кървят.
Всичко съм готова да платя,
но Любовта до сетен дъх ще пазя,
защото знам, че не дявол ми я подари.
В сърцето ангел с нежност я всели.
Светът за мен е вече някак по-голям.
За нищо, нищо няма да я дам!

mermaid, 03.08.2011 г.

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

Измервах времето между теб и мен
в златото на малки песъчинки
и всеки наш миг споделен,
рисувах го в малки купчинки.
Всички купчинки слях във едно -
моето неизпратено писмо.
Морето навярно си няма сърце,
за това прибра с мокрите си ръце
това, което за теб сътворих,
това което в гърдите си таих...

mermaid, 28.07.2011 г.

ПОД ЗАВИВКИТЕ НА ТВОИТЕ ПЕРА

Ще отпусна в безгрижие крила
и ще полетя. Без посока. Просто така.
Ще вкопча нокти в небесните простори,
докато скъсам всички земни окови.

Ще съм волност до там, където
най-силно разтрепти се сърцето.
Навярно ще са онези скали,
които ронят от камък сълзи,
защото живели са тъжно сами.

Там, под фонтан от дъги,
топнали пръсти в дъжд от бои,
ще бъде нашата среща за вечност.
Там ще се вричаме с полет във нежност.

С любов ще обагрим небесата си сиви,
рисувайки с пух мечтите красиви.
Звезди ще бъдем в нечии влюбени очи,
а времето гальовно под камък ще спи.
Светът ще милваме от висините,
всяка земна хубост скрили в гърдите.

Ще сме орли, без страхове и предели,
от свойта любов докрай онемели.
Няма да са ни нужни думите жалки
за да се споделяме в сърцата си малки.

И няма никой въздуха ни да ранява
или пък ревност душите да смразява.
Нежно и тихо ще гасне нощта
под завивките на твоите пера.

А дотогава, Любов моя,
в стих ще бъда птицата твоя.
Римите ми няма да плачат сами,
защото орлите не тъгуват в сълзи.

mermaid, 22.06.2011

СЪЛЗИТЕ НА ВЕНЕРА

Там, на върха,
където притихва на глътки дъха,
където вдишваш с цялата душа
ухание от пари кротка тишина...
твоята неприкосновена тишина.
Там, където чуваш само шума
на забързаните ручеи в кръвта.
Там, на върха,
където ромоли ехото и смеха
на щастливите птичи ята,
където вятър с пръстите си гали
и по бузите кръгове огнени пали,
където боговете сигурно са полудели
и рисуват дъги в разпилени къдели.
Там, в царството на тревите,
алени греят на Венера сълзите.
Два пламъка, привели са главици.
Целуват се, скрити в червени къдрици.
Любовта си, навярно, в съцветия шептят,
а стрелките в тревите дори не трептят.
Маковете малки в нежност се обричат
след лятото отново пак да се обичат.

mermaid, 10.05.2011 г.

Послепис: Една легенда разказва как са се появили маковете. Наричат ги "сълзите на Венера". Историята започва, когато Венера загубва любимия си Адонис. Тя плакала безутешно, като проливала реки от сълзи. Където паднели те, там разцъфтявали макове. Затова и досега венчелистчетата им се оронват лесно като сълзи...Красиви сълзи!!!

ИСТИНСКАТА ДРУГОСТ

До вчера бе порядъчно облечена.
В предразсъдъци и малко свян навлечена.
Душата ми, присвита, скрита до полуда
под броните на собствената си заблуда.
Но днес е непристойна, неприлична,
във своята стихия нелогична и първична.


Не ме е срам. Плътта събличай ми я цялата.
Съблечи ми студовете, страховете и умората.
Белезите нямам със какво да ги прикрия.
Лекувай ги с устни и с онази древна магия.
Отварата от нежност до капка ще изпия.


Събличай ме бавно и гледай ме такава.
Отвътре съм прашинка, частичка от жарава.
Двадесет и един грама някаква си другост.
Обичай най-истинската моя другост! До лудост!
Без условия, без причини. Просто изцяло.
Както безумно обича те неприличната в моето тяло.

mermaid, 18.04.2011 г.

****

Студувала съм дълго, за това
огнището го пазя от калта,
полепвала по твоите и мои стъпала,
преди да срещнеме случайността.
(А всъщност случайна ли бе тя?!)
И въпреки дъжда от минали сезони
опазих Я чиста, след всички порои.
За това сега е толкова гореща,
най-мила ми е и е тъй човешка.
Казват, че измислица е Любовта,
че мираж са нейните слънца.
Тогава защо е стара колкото Света?
Защо поетът пише с нейната ръка?
Защо художникът рисува с нейните очи,
а от певеца със вълшебен глас струи?
Живей, Любов, във мойта плът
до границите на мечтите и отвъд!

През годините като пчелица
събирах й прашеца във ръчица.
Събраното на теб ще подаря.
То малко е и пише се със две слова.

mermaid, 03.04.2011 г.

СЪН ЗА ЩАСТИЕ

Много...безброй звезди от стъкло,
надникват изпод клепачите тежки,
а Луната, с усмивка от свойто легло,
стича се някак на капчици крехки.

Най-после Ти дойде...Почти на пръсти.
С ръце приглАди разбърканите мисли,
страховете отпи ги с устните си пъстри
и питам се сбъднат... или пАк сън си?

Умората в завивките ми ще заспи,
а аз, като дете, до нея ще утихвам.
Ще те скрия в нежно-дишащите ми гърди
и в сън, на щастието ще се усмихвам.

Много...безброй звезди от стъкло,
търкулнаха се в топчета от тишина
и Луната, спокойна от свойто легло,
през мигли, "Лека нощ" ти пожела!

mermaid, 23.03.2011 г.

ПРЕЧИСТВАНЕ

Откъсвам си парченце от нощта.
С ръце закривам усмивка на луна,
обречена навеки в самота.
Иска ми се да й подаря
последното си зрънце топлина
преди да разпилея пепелта -
останките от изгорялата Душа.
Моля се... неистово копнея,
когато слънцето целуне кея,
жалките прашинчици от Нея
да се окъпят весели в дъжда,
да полепнат в сърчицата на цветя,
а кристалчетата мъничка роса,
огледало да им бъдат в утринта.

Инспириано от: виж тук

ЖАР ПТИЦА

Когато отвътре ме изгаряш,
в струи от лава в мен се разтваряш.
Прииждаш в пламъци, на тласъци,
и в мен си буря от огнени пясъци.
Между дълбоките ми вдишвания,
между парещите ми изригвания,
наситени до крайност със живот,
нагнетени до плътност с кислород,
ручеите кръв буйно разпалваш,
най-истинското в мен погалваш.
Когато в гърдите си гориво
и пулсираш във вените диво,
когато разтопяваш ми плътта,
и стичам на капки моята душа,
с форми и цветове на сърце,
как само копнея по твоите ръце
да полепват всичките ми частички,
да бъдат мънички медени сълзички,
които с устни да поглъщаш жадно,
да изпиваш на глътки... бавно
покапалите пръски нежност,
да съм твоята сладка безбрежност.
Обичам те и те боготворя,
защото жар птица съм сега!

mermaid

НАПИСАНО С ПЕРЦЕ

Силно е, по-силно е от мен.
Жарава е, въглен нажежен.
Вулкан е, пробуден от ласки,
късче дъга в червените краски.

Докосване е, сякаш е бриз,
в сърцето ми копринен и нежен каприз.
Трепет е, на всяка фибра във мен,
танц вихрен, към теб устремен.

Любов е и сякаш е песен,
нежен звук към безкРая понесен.
“Обичам те” е клетка във мен,
пулсираща в ритъм ускорен.

Знам, ще се прокъсат тези редове
и стихът ще утихне в сиви цветове.
В опърпаните страници на времето
прах ще бъдем, на вятъра в шептенето.

Препрочитай понякога нашата книга,
когато любовта не ти достига
или пък тъга налегне твоето сърце,
защото с Любов писа те едно перце.

mermaid, 11.03.2011 г.