с кърваво-червеното по залепналите устни,
със солта от двете ми очи, оставила пътеки
в сухите реки, в които плуваш и блещукаш ти.
Обичам те с напразно-дишащите ми гърди,
с нагнетения от болки въздух. И как тежи!
Уморени думите ми пак те обичат, и те обичат,
и те обичат...И искат своя раздавач на мечти.
Мислите рисуват си пътечка до твоят свят,
в който ме няма мен. Рисуват те отново с цвят.
На нежност. И този цвят не се нарича “спомен”.
Тоналност е на най-святото и светло в мен.
mermaid, 20.01.2012 г.
