Топлинни потоци,
тонове лава в душата,
пулсиращи пророци,
стихийност в недрата,
буден вулкан…и вибрации.
Пурпури от нажеженост,
трепети, чувства, емоции,
бълбукащи в устременост
...към теб.
Свистящи капки роса –
лепкави, парещи, жарещи,
следи от въглен по листа
от магмени думи галещи.
Остатъчни неутаени следи –
огън, който в гърдите гори
...за теб.
Задимена незримост,
огнедишаща от необходимост
за облаци от неизмеримост –
любов в пръските жар - горещи,
където сърцата разгарят се в пещи
...в теб и във мен.
mermaid
Дълго пътувах в себе си,
из лабиринта, наречен душа.
Прелистих черно-белите фотоси,
избледнели, покрити със прах от тъга.
Изплуват красивите спомени,
запомнени нежни, копнежни слова,
въздишат от минало огнени пориви,
очите покриват ги с капки роса.
Ласките топлещи, безумно жадувани,
прегръщат ме още и вплитат се в мен,
потръпват по кожата, силно бленувани,
и тлеят във тялото, хванати в плен.
Във всяко кътче от мен си ти, любими!
Във всяка фибра потрепваш със жар.
Очите отново блуждаят незрими,
обитаваш ме цялата, незнаен ти дар!
Дъх нямам, дишам във стихове.
Вкус нямам, прехранвам се с рими.
С жажда на непоникнали кълнове,
устните още те пият, мои любими.
Втурвах се в битките тежки със себе си,
да гася пръски горещи от кладите огън,
да не обичам, да възпирам сърцето си,
да бягам от тебе, да живея на сън.
Пропътувах аз себе си,
пребродих лабиринта, наречен душа
и в тънката паяжина на сърцето си,
недокосната стои за теб любовта!
Неизказани думи, красиви слова,
заключени нейде в дълбоки недра.
Бушуват, вълнуват се и после преливат,
през всички сетива врати си намират.
Очите говорят, а устните неми са,
ръцете неспокойни, трептящи са,
препуска сърцето във ритъма бесен,
пулсира усърдно, от обич унесен.
Безмълвието сладко е, щом думите в плен,
даряваш ги истинно, те живеят във мен.
Думите жалки са, малки са, излишни дори,
когато в сърцата огън от любовта ни гори!
Неизказани думи, красиви слова,
неизписани дори и в тази творба,
и топлим се в искрящи лъчи от безмълвие,
и красиво, и нежно е нашето тихо бездумие!
Останала сама в дъждовна нощ,
усетила внезапна немощ,
опитваше се розата червена
да остане не сломена,
сред буря и зъзнещ страх ,
сред лепкав и кален прах,
сред вихър от прииждащи вълни,
разрухата от всичките страни.
В нощта, когато тишината я боли,
отчаянието не я сломи.
На нежните цветя е тя кралица,
събрала цялата душица,
страховете свои да прогони,
със сутрешни лъчи да стопли
безчувствения студ от пръст и дъжд,
за нея да остане чужд.
Със изгрева на слънчевия ден,
когато светът не е усамотен,
пробуден е от чашата кафе,
окъпано стои червено кадифе.
Величествена, недокосната и чиста,
усмихва се розата, чаровна и лъчиста.
Кристални капчици проблясват,
следите от горчивите сълзи угасват.
С великолепието си радва тя света,
с уханието на нежната жена,
със рокля от червено кадифе,
с перли от роса в изящно деколте.
Своите истини в черупка ги скри,
любовните бисери, когато невинно откри.
Русалката малка от него избяга,
ала в нощта ръцете към него протяга.
В тишината водата красиво блести,
желанията нейни са морски звезди.
Морето студено за нея е дом на мечти,
когато страстта й гореща жарко гори.
В мрака облечен от лунни искри
за ласките негови плътта й гори.
В душата й нежна перла блести,
любов безгранична там властно тупти.
На плажа, обсипан от пясъчни блянове,
стоеше кутия, сътворена от морските дарове.
Най-ярко проблясваше перлата бяла.
Колко ли време там беше стояла...?!
В мрежи от меки коси намери той стих:
“За теб!”...стон копнеещ и тих ....
