и светлинки, намигащи през стъкла.
Имахме се изцяло в едната си шепичка
от преплетени пръсти във вълшебно кълбо.
Имахме си и тихата стара мансарда,
в която някой самотен художник
рисуваше въздишките на булеварда
и целувките на влюбените без часовник.
Имахме в гърдите си стрелките на времето
и всичките си дни. Няма значение колко са.
Имахме се, избягали на света от въртенето,
яхнали вихрено стремената на лудостта.
Имахме си песента на щурци,
скрити в зелените надежди на треви.
Имахме себе си. Имахме се.
Сега си имам една послушна луна
и безброй мечти за дъждове от звезди.
Когато съм далеч и сама,
ще ме стопля спомена за една
уличка в сърцето на града,
където щурци накъсват дъха на нощта,
докато не я чуя отново нея...песента.
mermaid, 31.08.2011
