Дълго пътувах в себе си,
из лабиринта, наречен душа.
Прелистих черно-белите фотоси,
избледнели, покрити със прах от тъга.
Изплуват красивите спомени,
запомнени нежни, копнежни слова,
въздишат от минало огнени пориви,
очите покриват ги с капки роса.
Ласките топлещи, безумно жадувани,
прегръщат ме още и вплитат се в мен,
потръпват по кожата, силно бленувани,
и тлеят във тялото, хванати в плен.
Във всяко кътче от мен си ти, любими!
Във всяка фибра потрепваш със жар.
Очите отново блуждаят незрими,
обитаваш ме цялата, незнаен ти дар!
Дъх нямам, дишам във стихове.
Вкус нямам, прехранвам се с рими.
С жажда на непоникнали кълнове,
устните още те пият, мои любими.
Втурвах се в битките тежки със себе си,
да гася пръски горещи от кладите огън,
да не обичам, да възпирам сърцето си,
да бягам от тебе, да живея на сън.
Пропътувах аз себе си,
пребродих лабиринта, наречен душа
и в тънката паяжина на сърцето си,
недокосната стои за теб любовта!
Неизказани думи, красиви слова,
заключени нейде в дълбоки недра.
Бушуват, вълнуват се и после преливат,
през всички сетива врати си намират.
Очите говорят, а устните неми са,
ръцете неспокойни, трептящи са,
препуска сърцето във ритъма бесен,
пулсира усърдно, от обич унесен.
Безмълвието сладко е, щом думите в плен,
даряваш ги истинно, те живеят във мен.
Думите жалки са, малки са, излишни дори,
когато в сърцата огън от любовта ни гори!
Неизказани думи, красиви слова,
неизписани дори и в тази творба,
и топлим се в искрящи лъчи от безмълвие,
и красиво, и нежно е нашето тихо бездумие!
Останала сама в дъждовна нощ,
усетила внезапна немощ,
опитваше се розата червена
да остане не сломена,
сред буря и зъзнещ страх ,
сред лепкав и кален прах,
сред вихър от прииждащи вълни,
разрухата от всичките страни.
В нощта, когато тишината я боли,
отчаянието не я сломи.
На нежните цветя е тя кралица,
събрала цялата душица,
страховете свои да прогони,
със сутрешни лъчи да стопли
безчувствения студ от пръст и дъжд,
за нея да остане чужд.
Със изгрева на слънчевия ден,
когато светът не е усамотен,
пробуден е от чашата кафе,
окъпано стои червено кадифе.
Величествена, недокосната и чиста,
усмихва се розата, чаровна и лъчиста.
Кристални капчици проблясват,
следите от горчивите сълзи угасват.
С великолепието си радва тя света,
с уханието на нежната жена,
със рокля от червено кадифе,
с перли от роса в изящно деколте.
