Обичам те с върха на търсещите пръсти,
с кърваво-червеното по залепналите устни,
със солта от двете ми очи, оставила пътеки
в сухите реки, в които плуваш и блещукаш ти.
Обичам те с напразно-дишащите ми гърди,
с нагнетения от болки въздух. И как тежи!
Уморени думите ми пак те обичат, и те обичат,
и те обичат...И искат своя раздавач на мечти.
Мислите рисуват си пътечка до твоят свят,
в който ме няма мен. Рисуват те отново с цвят.
На нежност. И този цвят не се нарича “спомен”.
Тоналност е на най-святото и светло в мен.
mermaid, 20.01.2012 г.
Нощта се е учила да рисува,
докато луната приказки сънува.
По своему изписвала е красота
с леден дъх по спящите стъкла,
с боичките си от кристал на прах.
С очи откъсвам топлина от тях.
Разтопен възкръсва в мен света
през разцъфналите ледени цветя.
Нека спре. Моля се да спре.
Болезненото разпятие на това сърце.
Нека с правата си линия да задраска
всяка нежност, изрисувала те с ласка.
Нека да изтрие всички топли думи,
които ехтят и се топят по между ни.
Нека приказката зимна да я заличи.
Накрая от “Без края” й се плаша и боли.
Момичето, което имало безброй мечти,
поникнало в небето, за да завалят звезди.
Небето в крехки светлини се рони. На прашинки.
С вкус на теб и на тъгуващи снежинки.
С индиговото синьо и със тишината,
с отчаяните цветове в душата,
с мастилото, покапало от мрака,
пиша ти, защото пак сърцето плака.
Плака те на срички и на пресекулки,
в букви, задраскани със завъртулки.
В рими плака, в хлипащи нестишия.
Не съм твоя. И не съм била. Аз съм ничия.
Случайна грешка съм от времеви различия
в обърканата стъпка на стрелката малка.
А всъщност съм Любов от душата на русалка.
Направена съм от приказки и от стихове.
Препълнена съм с обич и със страхове,
с резенчета от усмивки и с парче тъга,
със стъкълца, пречупили по своему света.
Със светулки пълно е и с песни на щурци
А сърцето малко е. От препълване боли.
По миглите ми има прашинка от Луна.
Не.... Не е сълза това.
Дано от нея да олеква Любовта.
30.11.2011 г., mermaid
Вярвам на сърцето си.
То никога не ме е лъгало.
Говори на някакъв странен език.
Обикновено приказките се говорят така.
Доскоро потреперваше от копнеж
и шепнеше с нежност тихата си топлина.
Казваше да вярвам, че си истински,
че съществуваш, че си част от приказката,
в която за първи път повярвах на принца
и която заедно си я измисляхме без край.
Днес крещи, задавено от невярване.
Пак на странен език.
Приказката заключена е.
През девет небеса в десето.
Онова небе, в което ронят се крилете
и превръщат се в облаци от пух.
Обаче сив. И плаче горчиво този пух.
Под кориците на нашата приказка
останали са толкова празни редове.
Толкова пространства за обичане.
И за да не ехти, когато я затварям,
ще я сгуша тихо във съня си.
Там мога да обичам,
колкото и както пожелая.
Така както всъщност мечтая.
mermaid, 15.11.2011 г.
художник: Misti Pavlov
