ЛУНА ПО МИГЛИТЕ

С индиговото синьо и със тишината,
с отчаяните цветове в душата,
с мастилото, покапало от мрака,
пиша ти, защото пак сърцето плака.
Плака те на срички и на пресекулки,
в букви, задраскани със завъртулки.
В рими плака, в хлипащи нестишия.
Не съм твоя. И не съм била. Аз съм ничия.
Случайна грешка съм от времеви различия
в обърканата стъпка на стрелката малка.
А всъщност съм Любов от душата на русалка.
Направена съм от приказки и от стихове.
Препълнена съм с обич и със страхове,
с резенчета от усмивки и с парче тъга,
със стъкълца, пречупили по своему света.
Със светулки пълно е и с песни на щурци
А сърцето малко е. От препълване боли.

По миглите ми има прашинка от Луна.
Не.... Не е сълза това.
Дано от нея да олеква Любовта.

30.11.2011 г., mermaid

неПРИКАЗНО

Вярвам на сърцето си.
То никога не ме е лъгало.
Говори на някакъв странен език.
Обикновено приказките се говорят така.
Доскоро потреперваше от копнеж
и шепнеше с нежност тихата си топлина.
Казваше да вярвам, че си истински,
че съществуваш, че си част от приказката,
в която за първи път повярвах на принца
и която заедно си я измисляхме без край.
Днес крещи, задавено от невярване.
Пак на странен език.
Приказката заключена е.
През девет небеса в десето.
Онова небе, в което ронят се крилете
и превръщат се в облаци от пух.
Обаче сив. И плаче горчиво този пух.
Под кориците на нашата приказка
останали са толкова празни редове.
Толкова пространства за обичане.
И за да не ехти, когато я затварям,
ще я сгуша тихо във съня си.
Там мога да обичам,
колкото и както пожелая.
Така както всъщност мечтая.

mermaid, 15.11.2011 г.

художник: Misti Pavlov

КОПНЕЖИ В МИДЕНА ЧЕРУПКА

Своите истини в черупка ги скри,
любовните бисери, когато невинно откри.
Русалката малка от него избяга,
ала в нощта ръцете към него протяга.
В тишината водата красиво блести,
желанията нейни са морски звезди.
Морето студено за нея е дом на мечти,
когато страстта й гореща жарко гори.
В мрака облечен от лунни искри
за ласките негови плътта й гори.
В душата й нежна перла блести,
любов безгранична там властно тупти.
 
На плажа, обсипан от пясъчни блянове,
стоеше кутия, сътворена от морските дарове.
Най-ярко проблясваше перлата бяла.
Колко ли време там беше стояла...?!
В мрежи от меки коси намери той стих:
“За теб!”...стон копнеещ и тих ....