ЛЕДЕНИ ЦВЕТЯ

Нощта се е учила да рисува,
докато луната приказки сънува.
По своему изписвала е красота
с леден дъх по спящите стъкла,
с боичките си от кристал на прах.
С очи откъсвам топлина от тях.
Разтопен възкръсва в мен света
през разцъфналите ледени цветя.

***

Нека спре. Моля се да спре.
Болезненото разпятие на това сърце.
Нека с правата си линия да задраска
всяка нежност, изрисувала те с ласка.
Нека да изтрие всички топли думи,
които ехтят и се топят по между ни.
Нека приказката зимна да я заличи.
Накрая от “Без края” й се плаша и боли.
Момичето, което имало безброй мечти,
поникнало в небето, за да завалят звезди.
Небето в крехки светлини се рони. На прашинки. 
С вкус на теб и на тъгуващи снежинки.  


 

ЛУНА ПО МИГЛИТЕ

С индиговото синьо и със тишината,
с отчаяните цветове в душата,
с мастилото, покапало от мрака,
пиша ти, защото пак сърцето плака.
Плака те на срички и на пресекулки,
в букви, задраскани със завъртулки.
В рими плака, в хлипащи нестишия.
Не съм твоя. И не съм била. Аз съм ничия.
Случайна грешка съм от времеви различия
в обърканата стъпка на стрелката малка.
А всъщност съм Любов от душата на русалка.
Направена съм от приказки и от стихове.
Препълнена съм с обич и със страхове,
с резенчета от усмивки и с парче тъга,
със стъкълца, пречупили по своему света.
Със светулки пълно е и с песни на щурци
А сърцето малко е. От препълване боли.

По миглите ми има прашинка от Луна.
Не.... Не е сълза това.
Дано от нея да олеква Любовта.

30.11.2011 г., mermaid