ЛЕДЕНИ ЦВЕТЯ

Нощта се е учила да рисува,
докато луната приказки сънува.
По своему изписвала е красота
с леден дъх по спящите стъкла,
с боичките си от кристал на прах.
С очи откъсвам топлина от тях.
Разтопен възкръсва в мен света
през разцъфналите ледени цветя.

***

Нека спре. Моля се да спре.
Болезненото разпятие на това сърце.
Нека с правата си линия да задраска
всяка нежност, изрисувала те с ласка.
Нека да изтрие всички топли думи,
които ехтят и се топят по между ни.
Нека приказката зимна да я заличи.
Накрая от “Без края” й се плаша и боли.
Момичето, което имало безброй мечти,
поникнало в небето, за да завалят звезди.
Небето в крехки светлини се рони. На прашинки. 
С вкус на теб и на тъгуващи снежинки.  


 

ЛУНА ПО МИГЛИТЕ

С индиговото синьо и със тишината,
с отчаяните цветове в душата,
с мастилото, покапало от мрака,
пиша ти, защото пак сърцето плака.
Плака те на срички и на пресекулки,
в букви, задраскани със завъртулки.
В рими плака, в хлипащи нестишия.
Не съм твоя. И не съм била. Аз съм ничия.
Случайна грешка съм от времеви различия
в обърканата стъпка на стрелката малка.
А всъщност съм Любов от душата на русалка.
Направена съм от приказки и от стихове.
Препълнена съм с обич и със страхове,
с резенчета от усмивки и с парче тъга,
със стъкълца, пречупили по своему света.
Със светулки пълно е и с песни на щурци
А сърцето малко е. От препълване боли.

По миглите ми има прашинка от Луна.
Не.... Не е сълза това.
Дано от нея да олеква Любовта.

30.11.2011 г., mermaid

неПРИКАЗНО

Вярвам на сърцето си.
То никога не ме е лъгало.
Говори на някакъв странен език.
Обикновено приказките се говорят така.
Доскоро потреперваше от копнеж
и шепнеше с нежност тихата си топлина.
Казваше да вярвам, че си истински,
че съществуваш, че си част от приказката,
в която за първи път повярвах на принца
и която заедно си я измисляхме без край.
Днес крещи, задавено от невярване.
Пак на странен език.
Приказката заключена е.
През девет небеса в десето.
Онова небе, в което ронят се крилете
и превръщат се в облаци от пух.
Обаче сив. И плаче горчиво този пух.
Под кориците на нашата приказка
останали са толкова празни редове.
Толкова пространства за обичане.
И за да не ехти, когато я затварям,
ще я сгуша тихо във съня си.
Там мога да обичам,
колкото и както пожелая.
Така както всъщност мечтая.

mermaid, 15.11.2011 г.

художник: Misti Pavlov

ФРАПЕ

Тази сутрин си направих фрапе.
От въпросите... Разбърках ги добре.
Докато не побеляха в черното кафе.
С широко затворените си очи
ще ги изпия всичките
Със захар от мечти.
И вече няма да горчи. 
Обещавам си...Почти...
Навярно знаеш колко те обичам,
но понякога любовта ти я сричам,
като едно пораснало вече хлапе,
което обожава захарен памук, а не фрапе.


mermaid, 01.11.2011 г.

***

Обичам дни като този,

когато мислите пристъпват към теб -

леки.

Толкова леки.

Дори не рисуват окръжности

по повърхността

на езерото “Живот”,

а само сърца.

Две.

Потрепват,

докосват се

и разстилат вълни

мекота, топлина,

лекота, лекота...

После се сливат в едно.

Целуват се със сладостта

от искреността в близостта.

Целуват се със сладостта -

любимият ми вкус.

На Любовта.

mermaid, 20.10.2011 г.

ПОРТРЕТ НА ЕДНО МЪЛЧАНИЕ

Студена е прегръдката на вечерта.
Зимата прибързано е май дошла.
Мъглива диша по между ни.
Задавила е всичките ми думи.
Ветрове бродират те във мен.
Шият с топъл цвят на спомен.
А когато заглъхнат, дълго вали.
Очите блещукат от течни звезди.
Шушне зад облаци нашата приказка.
Бледа и малка. Парченца от ласка.
В шепите ми, вместо топлата длан,
трепти сърце от напукан порцелан.
Пукнатините направиха ме по-различна.
На зимата, иска ми се, да приличам.
А на мен ми е студено и все за тебе питам.
Наум рисувам и не мога те нарисувам.
Наум се свивам в теб и плача и се смея.
Всъщност, изцяло наум те живея.
Не искам нищо. Нищичко не искам...
Само да се сгуша в тебе и да стихвам,
заслушана в откровението на гърдите.
Обичана. Във всички цветове на мечтите.

mermaid, 18.10.2011 г.