неПРИКАЗНО

Вярвам на сърцето си.
То никога не ме е лъгало.
Говори на някакъв странен език.
Обикновено приказките се говорят така.
Доскоро потреперваше от копнеж
и шепнеше с нежност тихата си топлина.
Казваше да вярвам, че си истински,
че съществуваш, че си част от приказката,
в която за първи път повярвах на принца
и която заедно си я измисляхме без край.
Днес крещи, задавено от невярване.
Пак на странен език.
Приказката заключена е.
През девет небеса в десето.
Онова небе, в което ронят се крилете
и превръщат се в облаци от пух.
Обаче сив. И плаче горчиво този пух.
Под кориците на нашата приказка
останали са толкова празни редове.
Толкова пространства за обичане.
И за да не ехти, когато я затварям,
ще я сгуша тихо във съня си.
Там мога да обичам,
колкото и както пожелая.
Така както всъщност мечтая.

mermaid, 15.11.2011 г.

художник: Misti Pavlov

ФРАПЕ

Тази сутрин си направих фрапе.
От въпросите... Разбърках ги добре.
Докато не побеляха в черното кафе.
С широко затворените си очи
ще ги изпия всичките
Със захар от мечти.
И вече няма да горчи. 
Обещавам си...Почти...
Навярно знаеш колко те обичам,
но понякога любовта ти я сричам,
като едно пораснало вече хлапе,
което обожава захарен памук, а не фрапе.


mermaid, 01.11.2011 г.

***

Обичам дни като този,

когато мислите пристъпват към теб -

леки.

Толкова леки.

Дори не рисуват окръжности

по повърхността

на езерото “Живот”,

а само сърца.

Две.

Потрепват,

докосват се

и разстилат вълни

мекота, топлина,

лекота, лекота...

После се сливат в едно.

Целуват се със сладостта

от искреността в близостта.

Целуват се със сладостта -

любимият ми вкус.

На Любовта.

mermaid, 20.10.2011 г.

ПОРТРЕТ НА ЕДНО МЪЛЧАНИЕ

Студена е прегръдката на вечерта.
Зимата прибързано е май дошла.
Мъглива диша по между ни.
Задавила е всичките ми думи.
Ветрове бродират те във мен.
Шият с топъл цвят на спомен.
А когато заглъхнат, дълго вали.
Очите блещукат от течни звезди.
Шушне зад облаци нашата приказка.
Бледа и малка. Парченца от ласка.
В шепите ми, вместо топлата длан,
трепти сърце от напукан порцелан.
Пукнатините направиха ме по-различна.
На зимата, иска ми се, да приличам.
А на мен ми е студено и все за тебе питам.
Наум рисувам и не мога те нарисувам.
Наум се свивам в теб и плача и се смея.
Всъщност, изцяло наум те живея.
Не искам нищо. Нищичко не искам...
Само да се сгуша в тебе и да стихвам,
заслушана в откровението на гърдите.
Обичана. Във всички цветове на мечтите.

mermaid, 18.10.2011 г.

ОБИЧАМ ТЕ

О-тключих те. Със ключ от вярата във мен.

Б-ез страх, че цялата ми нежност разпиляна

И- този път ще се полута в лабиринт студен.

Ч-ух музика от стаята във мрак обляна.

А-корди на душа, стенещи със лунен шепот,

М-елодии от тихия ти свят и топъл трепет.

Т-и. Какъвто си. Песен моя мълчалива.

Е-дничък мой. Живея те щастлива.

***

Ти знаеш как с любов да ме завиваш
и всяка нощ в завивките да сричам
думите, с които ме приспиваш,
думите, които толкова обичам.
Пиши във мен със устни топли
и с пръсти ме извайвай във сюжет
на роман за грях и страстни вопли.
А аз като читател твой заклет
ще накъсвам дъх за още ласки.
Пиши със огнените мастила
красивата любов без маски.
Пиши Я с твойте багрила
по страниците на душите ни.
Пиши...

ЩУРЦИ В ГРАДА

Имахме си малката градска уличка
и светлинки, намигащи през стъкла.
Имахме се изцяло в едната си шепичка
от преплетени пръсти във вълшебно кълбо.
Имахме си и тихата стара мансарда,
в която някой самотен художник
рисуваше въздишките на булеварда
и целувките на влюбените без часовник.
Имахме в гърдите си стрелките на времето
и всичките си дни. Няма значение колко са.
Имахме се, избягали на света от въртенето,
яхнали вихрено стремената на лудостта.
Имахме си песента на щурци,
скрити в зелените надежди на треви.
Имахме себе си. Имахме се.

Сега си имам една послушна луна
и безброй мечти за дъждове от звезди.
Когато съм далеч и сама,
ще ме стопля спомена за една
уличка в сърцето на града,
където щурци накъсват дъха на нощта,
докато не я чуя отново нея...песента.

mermaid, 31.08.2011