ЩУРЦИ В ГРАДА

Имахме си малката градска уличка
и светлинки, намигащи през стъкла.
Имахме се изцяло в едната си шепичка
от преплетени пръсти във вълшебно кълбо.
Имахме си и тихата стара мансарда,
в която някой самотен художник
рисуваше въздишките на булеварда
и целувките на влюбените без часовник.
Имахме в гърдите си стрелките на времето
и всичките си дни. Няма значение колко са.
Имахме се, избягали на света от въртенето,
яхнали вихрено стремената на лудостта.
Имахме си песента на щурци,
скрити в зелените надежди на треви.
Имахме себе си. Имахме се.

Сега си имам една послушна луна
и безброй мечти за дъждове от звезди.
Когато съм далеч и сама,
ще ме стопля спомена за една
уличка в сърцето на града,
където щурци накъсват дъха на нощта,
докато не я чуя отново нея...песента.

mermaid, 31.08.2011

***

Сега тялото ми
трябва да помни твойта топлина,
а сърцето ми
наум да си повтаря нежните слова.
Страстта ти
с пламъци да тлее във гърдите
и през мразовитите ми дни
в тях да стопявам на студа стрелите.
През кожата ми ще покълнеш,
отново в стих ще се превърнеш,
ще дишаш, ще живееш в мен
до следващия кратък миг споделен,
когато ще се имаме изцяло,
когато дреха ще ми бъде твойто тяло.
Ако щедър е съня,
ще те докосвам почти реално,
а после дълго изгрева ще го виня,
че разделя ни така безжално.

mermaid, 11.08.2011 г.

ТОВА МИ СТИГА

Не, не съм била жена,
а някаква изгубена русалка,
полуживяла в нощите сама
и всяка мисъл с химикалка
гравирала със рими по листа.


Живеех в приказка полукрасива,
от мен измислена, за да се спася.
Устните залепваха в играта мълчалива
и пишех си тъгата в редовете на стиха.


Сутрин с изгревите топли
събуждах няколкото в мен слънца
и по булеварда, с крачки горди,
раздавах се, заблуждавайки света.


Сега съм истинска Жена,
защото в мен живее “любовта”.
Дума, която в днешни времена,
не е модерна. Смешна е -глупава игра.


И знаеш ли?! Жена съм, не защото
търсех като всички прозаици
богатството във блясъка на злато.
Любовта за мен е диамант с искрици!


Малкото, което тази нощ ми подари,
в дланта си ще го стискам силно.
За мене то е всичко – и злато, и пари.
Не искам друго нищо. То е инфантилно!

mermaid, 05.08.2011 г.

ПЛАМЪЧНО

Пламъците ти порочно палят
душата ми на съчки натрошена.
Парченцата й от стъкло спояват
кристали в нова форма съвършена.
Моделират огнената в мен жена.
И може в Ад да тлее този огън,
греховете ми на клади да горят,
да боли, да реже на парчета,
вдън гърдите рани да кървят.
Всичко съм готова да платя,
но Любовта до сетен дъх ще пазя,
защото знам, че не дявол ми я подари.
В сърцето ангел с нежност я всели.
Светът за мен е вече някак по-голям.
За нищо, нищо няма да я дам!

mermaid, 03.08.2011 г.

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

Измервах времето между теб и мен
в златото на малки песъчинки
и всеки наш миг споделен,
рисувах го в малки купчинки.
Всички купчинки слях във едно -
моето неизпратено писмо.
Морето навярно си няма сърце,
за това прибра с мокрите си ръце
това, което за теб сътворих,
това което в гърдите си таих...

mermaid, 28.07.2011 г.

ПОД ЗАВИВКИТЕ НА ТВОИТЕ ПЕРА

Ще отпусна в безгрижие крила
и ще полетя. Без посока. Просто така.
Ще вкопча нокти в небесните простори,
докато скъсам всички земни окови.

Ще съм волност до там, където
най-силно разтрепти се сърцето.
Навярно ще са онези скали,
които ронят от камък сълзи,
защото живели са тъжно сами.

Там, под фонтан от дъги,
топнали пръсти в дъжд от бои,
ще бъде нашата среща за вечност.
Там ще се вричаме с полет във нежност.

С любов ще обагрим небесата си сиви,
рисувайки с пух мечтите красиви.
Звезди ще бъдем в нечии влюбени очи,
а времето гальовно под камък ще спи.
Светът ще милваме от висините,
всяка земна хубост скрили в гърдите.

Ще сме орли, без страхове и предели,
от свойта любов докрай онемели.
Няма да са ни нужни думите жалки
за да се споделяме в сърцата си малки.

И няма никой въздуха ни да ранява
или пък ревност душите да смразява.
Нежно и тихо ще гасне нощта
под завивките на твоите пера.

А дотогава, Любов моя,
в стих ще бъда птицата твоя.
Римите ми няма да плачат сами,
защото орлите не тъгуват в сълзи.

mermaid, 22.06.2011

СЪЛЗИТЕ НА ВЕНЕРА

Там, на върха,
където притихва на глътки дъха,
където вдишваш с цялата душа
ухание от пари кротка тишина...
твоята неприкосновена тишина.
Там, където чуваш само шума
на забързаните ручеи в кръвта.
Там, на върха,
където ромоли ехото и смеха
на щастливите птичи ята,
където вятър с пръстите си гали
и по бузите кръгове огнени пали,
където боговете сигурно са полудели
и рисуват дъги в разпилени къдели.
Там, в царството на тревите,
алени греят на Венера сълзите.
Два пламъка, привели са главици.
Целуват се, скрити в червени къдрици.
Любовта си, навярно, в съцветия шептят,
а стрелките в тревите дори не трептят.
Маковете малки в нежност се обричат
след лятото отново пак да се обичат.

mermaid, 10.05.2011 г.

Послепис: Една легенда разказва как са се появили маковете. Наричат ги "сълзите на Венера". Историята започва, когато Венера загубва любимия си Адонис. Тя плакала безутешно, като проливала реки от сълзи. Където паднели те, там разцъфтявали макове. Затова и досега венчелистчетата им се оронват лесно като сълзи...Красиви сълзи!!!