Откъсвам си парченце от нощта.
С ръце закривам усмивка на луна,
обречена навеки в самота.
Иска ми се да й подаря
последното си зрънце топлина
преди да разпилея пепелта -
останките от изгорялата Душа.
Моля се... неистово копнея,
когато слънцето целуне кея,
жалките прашинчици от Нея
да се окъпят весели в дъжда,
да полепнат в сърчицата на цветя,
а кристалчетата мъничка роса,
огледало да им бъдат в утринта.
Инспириано от:
виж тук
Когато отвътре ме изгаряш,
в струи от лава в мен се разтваряш.
Прииждаш в пламъци, на тласъци,
и в мен си буря от огнени пясъци.
Между дълбоките ми вдишвания,
между парещите ми изригвания,
наситени до крайност със живот,
нагнетени до плътност с кислород,
ручеите кръв буйно разпалваш,
най-истинското в мен погалваш.
Когато в гърдите си гориво
и пулсираш във вените диво,
когато разтопяваш ми плътта,
и стичам на капки моята душа,
с форми и цветове на сърце,
как само копнея по твоите ръце
да полепват всичките ми частички,
да бъдат мънички медени сълзички,
които с устни да поглъщаш жадно,
да изпиваш на глътки... бавно
покапалите пръски нежност,
да съм твоята сладка безбрежност.
Обичам те и те боготворя,
защото жар птица съм сега!
mermaid
Силно е, по-силно е от мен.
Жарава е, въглен нажежен.
Вулкан е, пробуден от ласки,
късче дъга в червените краски.
Докосване е, сякаш е бриз,
в сърцето ми копринен и нежен каприз.
Трепет е, на всяка фибра във мен,
танц вихрен, към теб устремен.
Любов е и сякаш е песен,
нежен звук към безкРая понесен.
“Обичам те” е клетка във мен,
пулсираща в ритъм ускорен.
Знам, ще се прокъсат тези редове
и стихът ще утихне в сиви цветове.
В опърпаните страници на времето
прах ще бъдем, на вятъра в шептенето.
Препрочитай понякога нашата книга,
когато любовта не ти достига
или пък тъга налегне твоето сърце,
защото с Любов писа те едно перце.
mermaid, 11.03.2011 г.
Топлинни потоци,
тонове лава в душата,
пулсиращи пророци,
стихийност в недрата,
буден вулкан…и вибрации.
Пурпури от нажеженост,
трепети, чувства, емоции,
бълбукащи в устременост
...към теб.
Свистящи капки роса –
лепкави, парещи, жарещи,
следи от въглен по листа
от магмени думи галещи.
Остатъчни неутаени следи –
огън, който в гърдите гори
...за теб.
Задимена незримост,
огнедишаща от необходимост
за облаци от неизмеримост –
любов в пръските жар - горещи,
където сърцата разгарят се в пещи
...в теб и във мен.
mermaid
Дълго пътувах в себе си,
из лабиринта, наречен душа.
Прелистих черно-белите фотоси,
избледнели, покрити със прах от тъга.
Изплуват красивите спомени,
запомнени нежни, копнежни слова,
въздишат от минало огнени пориви,
очите покриват ги с капки роса.
Ласките топлещи, безумно жадувани,
прегръщат ме още и вплитат се в мен,
потръпват по кожата, силно бленувани,
и тлеят във тялото, хванати в плен.
Във всяко кътче от мен си ти, любими!
Във всяка фибра потрепваш със жар.
Очите отново блуждаят незрими,
обитаваш ме цялата, незнаен ти дар!
Дъх нямам, дишам във стихове.
Вкус нямам, прехранвам се с рими.
С жажда на непоникнали кълнове,
устните още те пият, мои любими.
Втурвах се в битките тежки със себе си,
да гася пръски горещи от кладите огън,
да не обичам, да възпирам сърцето си,
да бягам от тебе, да живея на сън.
Пропътувах аз себе си,
пребродих лабиринта, наречен душа
и в тънката паяжина на сърцето си,
недокосната стои за теб любовта!
Неизказани думи, красиви слова,
заключени нейде в дълбоки недра.
Бушуват, вълнуват се и после преливат,
през всички сетива врати си намират.
Очите говорят, а устните неми са,
ръцете неспокойни, трептящи са,
препуска сърцето във ритъма бесен,
пулсира усърдно, от обич унесен.
Безмълвието сладко е, щом думите в плен,
даряваш ги истинно, те живеят във мен.
Думите жалки са, малки са, излишни дори,
когато в сърцата огън от любовта ни гори!
Неизказани думи, красиви слова,
неизписани дори и в тази творба,
и топлим се в искрящи лъчи от безмълвие,
и красиво, и нежно е нашето тихо бездумие!
Останала сама в дъждовна нощ,
усетила внезапна немощ,
опитваше се розата червена
да остане не сломена,
сред буря и зъзнещ страх ,
сред лепкав и кален прах,
сред вихър от прииждащи вълни,
разрухата от всичките страни.
В нощта, когато тишината я боли,
отчаянието не я сломи.
На нежните цветя е тя кралица,
събрала цялата душица,
страховете свои да прогони,
със сутрешни лъчи да стопли
безчувствения студ от пръст и дъжд,
за нея да остане чужд.
Със изгрева на слънчевия ден,
когато светът не е усамотен,
пробуден е от чашата кафе,
окъпано стои червено кадифе.
Величествена, недокосната и чиста,
усмихва се розата, чаровна и лъчиста.
Кристални капчици проблясват,
следите от горчивите сълзи угасват.
С великолепието си радва тя света,
с уханието на нежната жена,
със рокля от червено кадифе,
с перли от роса в изящно деколте.
