С РОКЛЯ ОТ ЧЕРВЕНО КАДИФЕ

Останала сама в дъждовна нощ,
усетила внезапна немощ,
опитваше се розата червена
да остане не сломена,
сред буря и зъзнещ страх ,
сред лепкав и кален прах,
сред вихър от прииждащи вълни,
разрухата от всичките страни.
В нощта, когато тишината я боли,
отчаянието не я сломи.
На нежните цветя е тя кралица,
събрала цялата душица,
страховете свои да прогони,
със сутрешни лъчи да стопли
безчувствения студ от пръст и дъжд,
за нея да остане чужд.
Със изгрева на слънчевия ден,
когато светът не е усамотен,
пробуден е от чашата кафе,
окъпано стои червено кадифе.
Величествена, недокосната и чиста,
усмихва се розата, чаровна и лъчиста.
Кристални капчици проблясват,
следите от горчивите сълзи угасват.
С великолепието си радва тя света,
с уханието на нежната жена,
със рокля от червено кадифе,
с перли от роса в изящно деколте.